Слушам в колата си интервюто на една голяма българска актриса, която не бях виждала отдавна. От време на време, когато спра на светофар, поглеждам окачения си на специално устройство телефон, защото искам да видя как се държи човек, който сдържа сълзите си пред камера в праймтайма на най-гледаната телевизия в България и се удивлявам на финото ѝ достойнство, с което произнася истини, които явно много болят. Смирен и достоен… плач пред камера. Не е смешен този плач. Всички плачем с него. 

Това 10-минутно интервю предизвика огромна вълна в социалните мрежи – реално единствената сборна „медия“, която следя, уморена от телевизии, които легитимират чалгата; различни национализми и соц-носталгизми; показват ни цензурирани и политически подходящите гости на подходящи водещи, които са забравили способността си за критическо мислене някъде, където са оставили и достойнството си; отвратена от откровените пошлости, простащини и глупости по медиите, явно решили да се целят в „най-бавната единица“, защото по правило „обществата се движат с нейната скорост“…

За мен това интервю не е нито изненадващо, нито фрапиращо, нито съкрушаващо – аз, както и всички мои приятели и познати, които се занимават с изкуство, знаем и преживяваме ежедневно всичко, което бе казано в него. Всяка дума в интервюто, изказана по толкова деликатен и фин начин, би стояла на място и в моята уста, и в устата на моите колеги, с които завършихме НАТФИЗ и СУ през 90-те, да не говорим за по-възрастните ни артисти и музиканти, балетисти, режисьори, журналисти, писатели, критици и художници… и въобще: тази изповед би могла да бъде произнесена от всеки човек, който се занимава с изкуство или интелектуален труд в България. Това интервю предизвика такъв ужасен „фурор“ не защото разкри някаква несподелена, крита дълго и неочаквана истина; не защото изведнъж разказа на обществото нещо, което то, видите ли, никога не е знаело; не защото разследваше причините за случилото се… а защото ние вече сме отвикнали от откровени разговори по наболели въпроси по медиите.

Медиите, чиято длъжностна характеристика поначало е да разказват истински истории, да се ровят из наболелите въпроси, да разкриват срамните истини, да вадят наяве виновниците за една или друга национална катастрофа (защото през последните години съсипването на българските хора на изкуството си стана вече съвсем прозрачно-предумишлено убийство)… Медиите, чиято задача е да НЕ СА „политически коректни“, медиите у нас са се превърнали в дилъри на „забавления за долницата“, както сполучливо се беше изказал Георги Лозанов в едно интервю, което правих с него по Нова телевизия. (Той е либерален човек и поначало се бори срещу цензурата от всеки вид – ние спорехме, защото аз бях по-крайна, а той не искаше да сочи с пръст очевидните опасности, които криеха някои телевизионни продукти, откровено съсипващи вкуса, докато призовават към „ценности“, които никой цивилизован човек няма как да припознае като свои („Хвани ме за пакета“ и „Води ме в някоя квартална кръчма и поръчвай, и поръчвай…“ докато „Бял мерцедес ме преследва в живота“…). „Пазарът“, който 30 години оправдаваше наливането на огромен финансов и медиен ресурс в „забавленията за долницата“ в крайна сметка унищожи изкуството и го замени с халтура или – както е по-удачно да се казва сега – с комерсиални продукции. В интервюто Сашка Братанова го нарече „мръсната пяна, която изби“.

Снимки: bTV

Актрисата няма работа от повече от 20 години, била е уволнена с реформата през 1998 г., когато всички по-възрастни актьори останаха на улицата. Вероятно тогава това се е случило с добро намерение, тогава всички искахме да освободим от ботуша на държавата всичко, което можехме… Защото държавата все още действаше по наследения от соца начин – цензурираше по-талантливите и свободолюбивите, не ги допускаше да работят и те де факто изчезваха, някои реално умираха от това – защото не можеха да преживеят липсата на каквато и да било възможност за изява на таланта им. Вероятно тогава е имало идея порочната практика от соца да бъде разгромена (да свърши тази мъка – да се държат сума ти актьори на щат без да играят, на заплата, която те реално не изкарват, едни режисьори да поставят винаги едни пиеси, а другите – новите, по-младите, талантливите, да не могат никога „да хванат ръка“). Намерението е било, вероятно, да се сведе държавният щат до минимум и създаде силен свободен пазар, което така и не се осъществи. И то не поради порочността на самото задание – надали някой злодей се е събудил една сутрин и е рекъл: „Ха сега да ги унищожа до крак аз тия ми ти артистчета и музикантчета!“

Макар тия дни да си мисля, че в момента сме погнати от точно такъв нагон…

Истината за т.нар. изпълнителски изкуства (театър, балет, опера, класическа музика) е, че ако човек няма трупа, оркестър, балет или хор със себе си, той почти няма как да упражни своята професия – освен ако не реши да действа соло – самата Сашка Братанова казва, че от години иска да реализира един свой моноспектакъл по текстове на Бергман, но не успява.

Изваждането на изпълнителските изкуства на улицата ги обрича на сигурна гибел и това е ясно за всеки, който е влизал поне два пъти в театър през живота си. През годините, помня, май самият Бойко Борисов беше цитирал успехите на соловите спектакли на Камен Донев – видите ли, щом Камен може, значи всички могат – и така, след този неоспорим аргумент, беше въведена театрална реформа, която да обрече изкуството на халтура, като обвързва печалбата (брой продадени билети) с финансирането му от държавата (сума лева за билет). Да, Камен е самороден талант и е като човекът-оркестър – може да запълни сцената с необичайното си чувство за хумор и да тича и изобретява, импровизирайки по нея, с часове, като усещането е, че гледаме цяла театрално-музикална, комедийна, циркова и танцувална трупа, а не само един актьор. Но ако така бяха разсъждавали политиците в САЩ в началото на ХХ век (кои са те, някой помни ли имената на министъра на културата или на директора на филмовото студио през 20-те години в САЩ?), защото – видите ли – Чарли Чаплин може сам да измисля, режисира, снима и да играе във филмите си, да композира музиката и да танцува – що да не са всички като него – да закрием театрите, да спрем субсидиите за кино, да унищожим балета и мюзикъла, да оставим всички на улицата и да чакаме кой ще оцелее, като непрекъснато се позоваваме на Чарли Чаплин и тайничко слушаме долнопробно кънтри, ама от онова, най-отвратителното, дето дори американците се срамуват от него…

Всъщност примерът не е удачен, защото именно в САЩ липсва държавно финансиране на изкуството, то се издържа главно от меценати (богати и културни хора, за които е гордост да са „спонсори“ на Метрополитън опера или на някой театър Off Broadway,) и разчита на продажна цена на билетите (т.е. на box-office). За разлика от европейските културни държави като Германия, Англия и Франция, да речем, където държавата стои зад „високото изкуство“. Все пак, съгласете си, не можем само да ходим да се пръскаме от смях на стадиона, възхитени от Камен, искаме понякога да гледаме, а и да играем (!) в пиеса на Чехов, на Шекспир, на Стринбърг, на Ибсен, на Пинтър. А това в момента може да се случи само в държавен театър и определено няма как да „продава“ на нашия малък и умишлено профанизиран пазар. Освен ако всички в „Сън в лятна нощ“ не са голи, нали – не че не е правено, но просто целта на изкуството, уважаеми политици, не е то да е „забавление за долницата“ и даже в най-пазарно ориентираната държава в света САЩ го знаят. Холивуд бълва комерсиални филми, които са обида за всеки с малко повече мозък и вкус, но в същото време едни от най-важните фестивали за авторско кино са също в САЩ, а на Off Broadway играят и най-големите им актьори от комерсиалното кино – и Кейт Бланшет, и Ал Пачино, и Мерил Стрийп, и Никол Кидман, и Джъд Лоу смятат за най-престижно да играят именно в някоя класическа пиеса, именно в театъра – това те считат за актьорско майсторство, другото е просто работа.

Извинявам се на по-образованата аудитория на този уважаван сайт, че обяснявам като за бавноразвиващи се, но няма как концерт No. 5 на Бетовен за пиано и оркестър да „продава“ на нашия малък пазар, нито има как да се случи „на частно“. Освен ако пианистката не постъпи като иначе ужасно талантливата млада звезда Хатия Буниатишвили, която – за да се харчи – свири полугола и чак се чудя понякога дали няма да настине, разкривайки прелестите си пред тълпата облизващи се чичковци. Сексът продава. Да. Ама това не е целта на изкуството. Иначе сайтове като многоуважаваните порно-такива щяха да се състезават и те за награди на Кан, Карлови Вари, Берлинале и София филм фест.

А каква всъщност е целта на изкуството… ще оставя за домашно на нашите политици – да си помислят.

Ако Достоевски се беше стремил да е достатъчно „прост“, за да продава повече, романите му изобщо нямаше да притежават тази изключителна, завладяваща и умопомрачителна, ясна пророческа дълбочина и мъдрост. А дори и Достоевски е пишел за пари, нали знаете? Явно обаче огромният руски пазар е ценял Достоевски, щом някои от романите му са били „бестселъри“. Нашият скромен, смален от огромния емигрантски поток, който обезкърви България „пазар“ обаче е свел четенето до минимум и предпочита да подрусва меса на чалга ритми, вместо да седне и да помисли малко къде сбъркахме… Къде, че продадените 1000 бройки на книга на български автор се считат за огромен успех? Значи излиза, че аз и вие лично познаваме всеки, който е купил някой нов български роман? И ако наистина броят на интелигентните и образовани хора с вкус в България е такъв, то ние определено не сме фактор на избори, така че е ясно и защо никоя от политическите сили не ни адресира специално и не ни обръща кой знае какво внимание.

Да, но освен пушечно месо (или – брой избиратели на избори) в света има и друго. Лидери на общественото мнение. Хора, които са чели повече книги и са ходили по-често на кино, на класически концерт или на театър… и именно те по правило водят разбеснялата се тълпа. Има критици, които разбират от кино, от музика, от театър, от литература или от изобразително изкуство и изказват писмено или устно своите съждения, като по този начин навигират мнението на хората и възпитават вкуса им… Има високоуважавани комисии на фестивали – и те винаги се състоят от творци, които са доказали със своето изкуство и биография, че са изключителни експерти и имат правото да съдят, да отсъждат. Целият човешки прогрес не се гради върху гордостта ми „О, колко съм прост“, а е създаден и се дължи на огромния труд на… експертите, които строят сградите или лекуват болните, изобретяват космическите кораби или електрическите коли, ваксините или компютрите. Представете си един свят, в който компютрите вече предлагат само различни забавления (игри), къщите се строят от популярни аматьори-инфлуенсъри в мрежата, а в болниците лекуват последните победители от реалити форматите? А ето именно така вече изглежда нашият крехък свят – този на изкуството, когато вътре зорлем биват набутани хора, чието единствено качество е, че „продават“. Какво продаваш бе? Най-вече себе си. Колко ниско трябва да падне една пианистка, един цигулар, една актриса, един режисьор, един писател или художник, за да „продава“? И каква „чалга“ да „засвири“? Изключвам талантливите изключения като Камен Донев.

Както прошепна Сашка Братанова в интервюто си с един от малкото останали верни на себе си журналисти в ефира Светослав Иванов: „В един момент стана много тежко, в един момент стана убийствено просто. В един момент излязоха разни хора – както се казва: излиза отгоре пяната, мръсната пяна – които започнаха да движат нещата и ти не можеш да пренебрегнеш себе си, за да се нагласиш към тях и те те изплюват просто.“

Интервюто на Сашка Братанова каза няколко неща:

- Медиите са тотално овладени. На българския медиен пазар вече няма място, където да се говори истината, освен ако говорителят не е плеймейтка или победител в реалити формат, а и „истините“, които те произнасят, биват добре нагласени, монтирани и цензурирани. Затова и тези десет минути получиха такъв гигантски обществен отзвук.

- Българското общество е загубило тотално представа къде се намира и какво се случва с него, заради по-горе упоменатата медийна мъгла, в която живее от 20 години.

- Липсата на информиран избор кара въпросното общество да не вярва на политическата система, на демокрацията въобще, така че то не си прави труда да гласува (небезизвестната ниска избирателна активност), като се приютява в различни „забавления за долницата“ – чалга, национализъм, соц-носталгия, откровена порнография, маскирана като изкуство и др.

- Всичко това чудесно устройва хунтата, която разполага с нашия бюджет и нашите, изкарани с кървав труд пари (като ги мисли за свои – „давам“, „плащам“, „правя“, „строя“) и тя продължава с удоволствие да финансира предприятия като „Пайнер“ и да не финансира добри, високохудожествени продукти, защото „те – тия тулупи артистчетата – само хленчат“.

- Проектният принцип (кандидатстваш с проект пред комисия и тя отпуска част от безвъзмездно дадените ѝ – без никакви заслуги от нейна страна – пари от ЕС или от нашите общи бюджетни средства) не работи у нас, защото всички в областта на изкуството се познават, така щото и комисиите са анонимни. Открай време се носят легенди за корупцията в комисиите и за начините да се избегне конфликтът на интереси там – доколкото ми е известно засега такъв начин не е намерен.

Проблемът не е дори дали имаш „свой човек“ в комисията – „висок“ и сложен текст просто няма как да мине, защото всички са инструктирани да обслужват „долницата“. Това разбираме и от интервюто, станало повод за настоящия текст: „Един моноспектакъл на Бергман например имам, но вече 15 години не мога да намеря къде да го играя, не мога да намеря кой да го финансира… Кандидатствам, но не се получава.

А аз искам да си върша работата, но нямам възможност – това ми е болката – и за това си мечтая, да мога да си върша работата.“

Сашка Братанова няма място не само в българския театър, в българското кино, но и в българската телевизия. Тя е поканена на интервю, единствено защото има „информационен повод“ – смъртта на неин колега, легендарният и прекрасен актьор Филип Трифонов, който, за жалост, ще запомним с писмото до председател на комисията по медии и култура, в което се шегува, че няма да получи доживотна пенсия, а не с ролите му – и тази амнезия ще е пак, извинете, заради медиите. Позволете ми да знам, защото в медиите, особено в частните, действа законът на рейтинга, което – в изпържените мозъци на ръководителите на средните им управленски нива – означава да се канят само „мечки“, т.е. само хора, които са публично много популярни, а тези мозъци считат, че това са именно чалга изпълнителите, инфлуенсърите и победителите в реалити формати, освен парламентарно представените политици, които групово мразим, но гледаме с мазохистично отвращение. Т.е. в медиите вече официално е забранено да се канят хора на изкуството, особено, ако не подкрепят шумно властта и освен ако не е за пет минутки, та едва да смогнат да разкажат за проекта си. Там си добре дошъл, само ако си актуален покрай някой особено унизителен, разшумян и измислен от жълтата преса скандал, или пък – само ако си популярен в областта на „забавленията за долницата“. Затова и младо и явно умно момче, като съдя по произхода му, си измисля псевдоним и пее сатира. („Защото снощи правих кекс“ на Папи Ханс) Но тази сатира постепенно става сериозна и никой вече не я възприема като ирония. И вече не е смешка, не. Вече е част от същото статукво, срещу което е уж се бори и се ползва със същите благини, които то предлага. Сатирата на чалгата става хит по чалга телевизиите. И хич не е невинно това. Изобщо – внимавайте със „сатирата“.

Така че, както всички знаем, хората, които по някаква причина са изпаднали от „хайлайфа“, не са добре дошли по медиите. (То па един „хайлайф“…). Същото важи и за лицата на политическите сили, които не са представени парламентарно – те реално нямат достъп до публичните медии, независимо дали тези медии са обществени или частни.
…

„Преживява се,“ въздъхва Сашка Братанова… Само малко ѝ тежи, като ѝ кажат: „Е, едно време какво беше, а сега на какво приличаш!...“ „Това е много омразно да се държат така с тебе. И ти се мъчиш нещо да промениш, но такава е системата, че не можеш.“

А какво работи? Как се издържа една актриса, която вероятно би била българската Джуди Денч или Лив Улман, ако не я бяха скършили? „Събирах реклами. Продавах почивки. Продавах ваучери – който отиде на Малдивите, на Канарски острови – да ги ползва като намаление. Продавах билети – за моите представления.“

Ето това е. Мога да го кажа и аз, и почти всеки мой колега, който не е на щат някъде – ние извършваме ежедневно нискоквалифициран и несвойствен труд, често за някой, който ходи на Малдивите, за да си изкарваме хляба. Дали това ни прави щастливи? Не. Дали за това сме мечтали? Не. Дали така реализираме потенциала си? Не. А ние просто искаме… да можем да упражняваме професиите си. Да си вършим работата. Да правим онова, което умеем. Защото сме много добри именно в това, за което сме учили. В това, в което имаме опит. За разлика от политическия ни елит, който не е добър в нищо. Съжалявам, но това са реалностите. Посредствеността превзе малка България и тя се превърна в потопен дълбоко под мръсната пяна остров. А можеше да бъде Атлантида! Но… това е съдбата ни, явно. Да живеем потопени.

Така завършва и интервюто, което толкова скандализира и натъжи българската общественост:

„България е съдба. Добра или лоша. За добро или за лошо – България е съдба.“